Когато рамките са тесни за мечтите

Човешките мечти - тази малка вселена, в която ти се иска да се изгубиш, този океан от фантазии, в който ти се иска да удавиш несгодите на деня, разочарованията, неудачите!
Днес всеки бърза, незнайно накъде! Животът не спира лудешкия си бяг, бесният водовъртеж постепенно ни завлича। Докато се усетиш, вече си се превърнал в средностатистически човечец, зает с ежедневните си грижи। Нима някой ден и аз ще съм такава, а може би вече съм?... Пътувам в трамвая, поглеждам към улицата - всички бързат. Вглеждам се в лицата на хората, вглеждам се в очите. Там няма нищо. НИЩО! А къде са мечтите? Защо вече не ни остава време за тях? Може би просто не ни е до това. Клепачите ми натежават... изморена съм. Изведнъж изникват много хора - празни, кухи, хора без мечти. Искам да им кажа: "За мечтите няма рамки, не бива да се страхувате от тях!"
А наистина ли няма? Човек сам е господар на себе си, на мислите, чувствата, а и на мечтите си. И именно поради тази причина границите си поставяме ние. Рамките се крият в самите нас. Те са точно толкова широки, колкото са широки възгледите ни. Сами по себе си мечтите нямат рамки, човек сам си поставя такива.
Но когато, въпреки това, те са тесни за мечтите? Когато нищо не те спира да разбиеш клишетата и да бъдеш себе си? Е, тогава ще дадеш воля на фантазиите си, ще освободиш въображението си. Мечтите ще бъдат твоите бели криле, които ще ти дадат сили да се извисиш нагоре. Те ще те отнесат в нов свят, свят без болка и разочарования. Именно това е светът на твоя утрешен ден। Дали ще съумееш да го превърнеш в реалност зависи само от теб. Но въпреки всичко, надеждата, донесена от чистите мечти, ще бъде твоя оазис на хармония и красота.
За съжаление, светът ни е изпълнен с хора, които се страхуват от мечтите си. Поради тази причина те често ги поставят в рамки. Най-висшият им стремеж е да си осигурят сравнително прилично, тихо и спокойно съществуване. Нима това е живот? Та те посвещават всяка безценна секунда дихание на баналните и скучни, омръзнали ни вече проблеми на ежедневието! Всичко се повтаря и ни е до болка познато. А тези изпуснати мигове никога не се връщат. Човек, който няма мечти, който не копнее за нищо, се обрича завинаги на жалко съществуване. Неговият живот изтича безцелно като пясък между пръстите. Именно мечтите са солта на живота, затова човек не трябва да ги ограничава ни най-малко в рамки.
Човешкият живот е твърде ценен, за да го пилеем в ограничения. Не бива, когато се обърнеш назад да осъзнаеш, че някога, някъде по житейските пътеки си изгубил своите мечти и копнежи, че си изгубил човешкото в себе си, че си се превърнал в сянка - сянка забързана, лутаща се в нощта, без да знае накъде да поеме.
Трамваят плавно забавя хода си. Време е да слизам. Това е моята спирка. Може би всичко е било кошмар, а може би не. Може би просто съм задрямала, а може би съм виждала по-ясно от всякога... Не знам. Знам само, че животът продължава. Стрелките на часовника неумолимо продължават да се гонят. Все напред и все напред. Тик-так...тик-так...

Михаела Цветанова Цанкова, 19г.

"Всичко е просто съвпадение, а случайното е необичайно." Пабло Пикасо

"Нищо, което си струва да се знае, не си струва да се преподава." Оскар Уайлд

"Точността е талант, който ни дава шанс да планираме живота си така, както искаме да го изживеем." Хайнрих Бьол

"Не харчете пари, които не сте спечелили, за да купувате неща, от които нямате нужда, за да впечатлите хора, които не ви заслужават."

Мислили ли сте си за УСПЕХА? Колко трудно се постига! А как лесно изглежда отстрани!... Още не осъзнати напълно, като че ли вече имаме усещане за своята предопределеност и за Него... Истинско щастие е да проумееш, че мечтата е осъществима реалност। Някои я постигат рано, други - твърде рано, а някои пък много, ама много късно (или може би никога?)...От дете мечтаех да преподавам (а и това само правех: на съученици, на състуденти, на приятели...)। После се простих с мечтата си по причини, които някога може и да споделя. И така до преди десетина години, когато тежки обстоятелства ме върнаха към мечта (та нали е мечта!)Проумях, че УЧИЛИЩЕТО (в най-общ смисъл) е това, което в голяма степен формира характера не само на обучаващите се. Аз (обучителят) в по-голяма степен, май, имах нужда от преподаването: децата винаги са наши учители.Разбрах за себе си и друго: мъдростта не е в натрупаните знания, а в способността да откриваме чрез тях нови истини за света, но и за себе си. Затова реших: ще преподавам! Ще основа свое УЧИЛИЩЕ и ще се уча от своите ученици, учейки ги!И това се превърна за мен в извор на ЩАСТИЕ, превърна се в КАУЗА. И понеже за мен УЧИЛИЩЕТО не е МЯСТО (стаи, дъски...), а необятност в средствата и начините на общуване, създадох с екипа си от млади хора Учебния център, като териториално обозначено пространство, а блога, като виртуално такова, за обмен на идеи, мисли, чувства, настроения...Ще споделяме поетически вдъхновения, "мъдри" прозрения, езикови тежнения и литературни проникновения: ще пиша аз, ще пишат те, ще споделяме с вас. Ще открием сърцата си, ще разголим душите си, ще просветлим умовете си, споделяйки УСПЕХА (е, и неуспеха)...Ще поставим ПРИЯТЕЛСТВОТО над всичко и ще вървим един към друг, защото ако забравим закъде сме тръгнали, ще изгубим ПОСОКАТА завинаги.

Все същият свят

Същите звезди - сияйни, ярки, светлооки.
Същите щурци - пеещи като по ноти.
Същите стрехи, чардаци и миндери
с безброй пукнатини и мирис на дни отлетели.

Не болка духа ми гнети,
че споменът есен довява,
а радост изпълва ме цяла
в света на горди предци.

С трепет завръщам се вкъщи
да пия роса от трева -
нозете на баба там стъпвали
и мамят след тях да вървя.

На дядо гласа му долавям
(като звук на далечен чан) -
снагата си гордо изправям,
политам в света разлюлян.

В безмълвния зов на сърцето
усещам копнеж неживян
и мисли изпълват ме с обич
за тоз свят - тъй мил и желан.

Моят син

Крехко, беззащитно -
малко стебълце,
непокорно, живо
мъничко зрънце!

Още не огряло
слънцето в зори,
още не измило
сънени очи,
бърза в ранен час
мама да целуне
и да хукне в клас...

Мога ли затворен
лъча да удържа,
вятъра тревожен
в скут да прислоня?

Как да разбера
своя син голям
има ли проблем
или сладък блян?

Как да намаля
своята вина,
затова, че не успях
вечен да направя
детския му смях?

Очакване

Колко много надежди,
заменени
с погубено щастие!

Колко дълго очакване,
а вместо любов -
пустота!

Колко неми слова -
рушаща стихия
за сломени сърца!

Напразни трепети
в души,
изтерзани от чакане...

Непромълвени вопли
и тела,
отдадени на други...

Ръце,
родени за обятия,
остават обезсилени...

Устни,
изгарящи за огън,
се молят нецелунати:
"Ела!"